˙·◦•◦●۪۫Diary۪۫◦•◦·˙

Скъпо дневниче,

Не ми е за пръв път да си водя дневник. Само дето никой от предичните опити не е бил успешен, а и не мисля, че този ще свърши добре. Както и да е, надеждата умира последна, значи не бива да я губя отсега...
Не, това няма всъщност въобще да бъде дневник ако под това разбираш онзи дневник, който си води дядо Дачо. Ъ-ъ. Забрави. Това ще е нещо по-различно, а и по-ми харесва.
Нали знаеш, че живея в Канада(ох, за малко пак да изръся някоя псувня по неин адрес), ама са за през лятото съм в БГ? Е, ще ти кажа една истина, една неоспорима истина.
Баба ми се оказа права. Или поне отчасти. Имам чуството, че имам две лица, че водя два живота. И това да ли съм щастлива в единия зависи от това в какво настроение съм в другия. Превод: Не мога да бъда в някакво добро чуство, примерно задоволена или радостна или във възторг, и в двата едновременно. Не става. Ама мога да бъда бясна, нежелана, отрината, нещастна, тъжна и квото още неприятно чуство се сетиш и в двата. Гаден живот. Сега разбирам какво им е на децата с разведени родители. Никога пълно щастие. Никога. А и тук в БГ... чуствам се по-нещастна отколкото в Канада, тъй като на всекиъгъл имам прилив от спомени. Като отидохме на Иван Рилски и се разревах пред единия от наемателите! Не бяха променили нищо, е, почти нищо, и това ми причиняваше болка. И в същото време знаех, че ако бяха променили, щях да съм бясна. Не може ли живота да е по-лесен?! А за добавка имам и брат си, който е шест години по-малък от мен...

Още малко и ще ме убият. Тази... измамена, нали така и' беше името, та книгата ме разсмива/да, голяма съм скица... някои плачат, ама аз, на ти са, аз се смея като пълна простачка/ и баба ми ми казва, че ако още веднъж се изсмея ще ми забрани достъпа до комп... Но как да го направя сега, тази Зоуи е толкова нелепа и проста, че аз никога не бих си направила подобна героиня. Да харесва трима наведнъж. При все, че на единия, според мен, просто и' се иска да му изпие кръвта/да бе, аз май съм единствената, която чете и пише най-спокойно за вампири, които ти изпиват кръвта. Сиг щото не се страхувам от това, напротив, дори ще се радвам. Чалнатия си остава чалнат.../. Ама мноо ме дразнио тази Зоуи. Мноо. Тя за ква се мисли, за царица на света? И сякаш е някаква супер красавица... Не, много ме дразни. И е ужасно наивна.
Единственото, което ме плаши в тази книга е начина, по който авторката описва живота им. За частите, дет се друсат и се натискат. Така де, не са много по-големи от мен. А това със сигурност ме притеснява. Ама много. Да каже човек, че в Канада е по-зле от БГ. Така де, знам, че описват Щатите. Но Щатите и Канада са толкова сходни. И някак факта, че тя не казва, че това го правят само чернилките/за година в Канада спях да имам предрасъдъци към тях, но все пак си е факт, че те са пълни идиоти, поне повечето/. И факта, че същите лоши въздействия... е, добре, има групировки на черни. Но я ми кажете с какво те се различават от тези на руснаците и българите? Ужас, какво ме чака?!
И да кажеш, че това е само Каст. Ама не, в абитурентски балове в ада писателките не веднъж изтъкват/или поне на мен ми се струва, че изтъкват/, че в Америка между тинейджърите се смятало за едва ли не нещо лошо да си девствен. И тва ме вбесява и ме кара да се страхувам. И не само за себе си. Аз че няма да правя нищо подбно преди да навърша поне 25, ама никак не ми се иска приятелите ми да се друсат, да пушат или да се наливат с алкохол. Ъ-ъ. Аз не съм за тази компания. И факта, че в ръцете на родителите ми никога не бива да попада Белязана. А още по-малко да разберат, че аз я чета. Ще ме изгорят жива.

Ох, ама и аз кво правя? Защо още втория ми пост в дневника ми е за любов и наркотици? Както казах, аз не съм такава. И искрено се надявам, че никога няма да стана. Ама никога. Защо да си съкратявам живота пиейки алкохол, пушейки цигари или още по-зле - ползвайки наркотици? Ъ-ъ, топва няма да го бъде.

От няколко дни ме гложди въпроса защо Белязана ми харесва. Защо сънувах още първата нощ, че съм белязана. И защо не мога да отговоря на никой един от въпросите? Заради вампирите? Да, но все пак не разбирам самата себе си защо продължавам да чета книга, която е пълна с неща, които не ми харесват само заради вампирите. Мммм... някой да знае телефона на психиятъра?!

Ето за това се живее! Сватбата, въпреки всички усложнения, беше невероятна!!! Танцувах като за последно. Изиграх десетина хорца, въпреки че никога не съм учила, и танцувах на почти всички останали песни. За последно така съм танцувала на сватбата на другия им син, Мариан...
и всичко това е толкова слабо казано. но не мисля, че мога да го опиша.

Така... деня беше вълнуващ, доколкото един ден НА СЕЛО!/ох, та тук дори нармална тоалетна няма.../ може да бъде вълнуващ. Прочетох Измамена и се захванах с "Академия за вампири".Лол, това изглежда супер... Само дет Роуз още не е описала като хората Дмитрий/ха, сексапилни руснаци, особено ако всички прочетени за него хвалби са верни, са за предпочитане пред американци, с които и дума не мога да обеля/, та все още чакам, не мога да си представя "божествено красивия" руснак...
О.К., това е ясно. Да се върнем към реалния сив живот... днес едвам ме събудиха след онази сватба. Дори мисълта за пържени филийки със сладко/мммм..../не можа да ме накара да стана. Да не говорим, че имам страшна мускулна треска и си натъртих пръста, та едвам ходя...

След заакуска, бихме път към къщата на чичо Румен/чете се:брат на дядо ми по майчина линия/ и Дима/чете се:жената на последния//през нощта преспахме в "Джуджева къща", чудесен хотел, ако ще ходите в Панагюрище. отидете там/, където пак се видях с малкия си братовчед Ивайло...
Правихме к'ото правихме там, качихме се на колата и потеглихме към Дядо Дачо/чете се:пра-дядо, баща на дядо по майчина линия/. И от там нататък нищо особено.

Утре ставам на 12... грррр, защо билетите ми не са за по-ранна дата на връщане? Ако бях останала в Монреал нямаше да има нужда всичките ми мечти да се разбиват. Защото, първо, това ще е вървия РД, който няма да има някакво супер-парти и второ, защото... ами незнам защо, но от малка си мечтая за 12 ми рожден ден. Представяла съм си го като супер купон. Да съм на концерта на някоя група или на дискотека... и това нямаше да е далеч от истината. Ако си бях останала в Монреал, то утре щях да съм на поредния Монреалски фестивал, нечий концерт или нещо подобно. Мама и тате нямаше да ме лишат от това на 12 ми рожден ден. Но не. Аз кисна в БГ. В София. О.к., осъзнавам, че все мрънкам. И че за много малкоп хора в София е киснене. Ама за мен е. Защото баба никога няма да ме пусне на купон. И най-вече в София няма купони. Ужас... не стига, че мама и тате са против дори да ми купят нормален подарък баба и дядо. И утре ще бъде ужасно. Защото няма като миналия път да се окаже, че са ми купили билети за увесилителен парк, които струват 200$/най-малкото в София няма увеселителни паркове/ или нещо подобно. Не, утре ще бъде ужасно.

ОМГ... станах на 12... и това се случва... и, как може да се случи подобно нещо?!, подаръците ме трогнаха повече, отколкото би ме трогнала и яхта... някак... лол, незнам, те са от сърце. И осъзнах, че въпреки всичко, те наистина се опитват да направят и този път рождения ми ден приказка. И вече... вече съм почти убедена, че това ще се случи.

Такам, аз, естествено, само станх и съм на компа. Ама чак са се сетих да си проверя пощата, та намерих картичка от мама и тате. Цялата се червих докато я четох/на глас, при това, защото баба си беше забравила очилата/. А после накрая една снимка, на която аз заменям Бела/радвам се, че мама се е сетила и не съм в прегръдките на Джейкъб. Иначе щях да я удуша. Е, има върколаци, ама не е нищо непоправимо.../. И са накрая, мен ме поздравиха повече хора по нета отколкот на живо/по телефона. Да не говорим, че не всички ги познавам лично/не, че това пречи, де. Благодаря ти, Калина/. А, и като ми звънят по телефона са все хора, които са приятели на мама/баба/дядо или тати. Ама моите не. Вече два часа чакам една приятелка да се вясне в скайпа. Ще я удуша ако ме забрави.

Вдишвам... издишвам... вдишвам... издишвам... е, не трябва да е толкова тежко, но както и да е. Сега, когато го напиша, всички усилии ще отидат в калта. Така, как да ви го кажа така, че да не изпадна в изтерия...
ИМАМ СТИКЕРИ НА ЗДРАЧ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
СУПЕР ГОТИНИ СТИКЕРИ ПРИ ТОВА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
И НА ТЯХ НЯМА ВЪЛЦИ/В МАГАЗИНА ВЪОБЩЕ НЯМАШЕ ТАКИВА/!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
САМО ЕДИ И БЕЛА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Нали се сещате, от онези, на които си пишеш името, класът и тем подобни. САМО ЧЕ СА НА ЗДРАЧ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
И няма Джейкобци по тях, да не говорим, че въобще нямаше такива в магазина. И още един плюс - бяха супер ефтини. В канада такова блистерче от 4 стикера е 1 долар, а ако е на Здрач и 2 могат да вземат. А тук за 20 стотинки... Купих си 9 блистера! Просто съм огромна фенка на Здрач. Стаята ми е зарината с плакати, а в момента обмислям да си сложа един над леглото/с Еди, разбира се/. А, да, също така полудях когато леля Здравка ми подари за РД-то чантата на Здрач. Със семейство Кълън. Сямо Карлайл и Есме ги нямаше, но нищои не е идеално. Не знам, другите сигурно са усетили, че само този подарък ме е зарадвал ТОЛКОВА МНОГО, защото 10 минути само гледах чантата с отворена уста и не можех да кажа нищо. ОМГ, отивам да си крещя и подскачам, защото иначе няма да я бъде.

L.A. Baby... L.A.L.A.Baby... ОМГ, това буквално ми обърна главата! Да не говорим, че предизвиква неприятни спомени/например, че баба и дядо по бащина линия са живи(щот живеят в Америка). Мамка му!//а, и че мама и тати са в Америка/. А, също така ми напомня, че може и да стигнах до Флорида/да, да, пътувах от Монреал до Орландо с автобус... и тва ако не е нещатие, разболях се! както и да е, изкарах си супер/, все още не съм била на крайбрежието на Тихия океан. И по-добре. Щях само да стоя и да мисля. От рода на "една от любимите ми братовчедки е на другия край на най-големия океан на света, в Австралия, аз го виждам пред мен, ама, е*а си, не съм още вампир и не мога да го преплувам..." или "хах, само на няколко километра от мен е Робърт Патийсън, Кристиан Стюърт, Джонас Брадърс и... - припадък - току-що ги видях!!!!!!!!!!!!!!!!!!". А да, и щях да издразня бг приятелките ми до смърт. Единственото, което ме спря да ги издразня с Орландо/е, след като ще ходя по потник през зимата съм съглсна да живея в Монреал/ беше че нашите забраниха за известен период от време да се говори за пътуването. Ама после ги изврънках...
Ох, какво правих преди скапаната музика да ми навее тези мисли? А,да, четях Избрана... не, Непокорна. Не мога да повярвам, че съм прочела три книги и при това толкова бързо наваксвам с Оцеола/ОМГ, ако знаех, че единственото, което ме дели от толкова приятно четиво е скапания бял вожд, то щях да изврънкам мама да го захвърля отдаааааааавна/. Ох, са трябва да си поправям речника. Четейки тези хубави книжки, свикнах да ги използвам. О.к., и преди знаех тези думички, нищо ново под слънцето, обаче някак не бях свикнала да ги използвам. Трябва бързо да си изчистя мозъка, не мога да използвам подобни "прекрасни" речи пред мама иначе ще ме изгорят на клада а аз ще ги гледам злобно и ще псувам, че не са извикали вампир да ме превърне. първо, би била по-силна болката, второ щеше да е три дни, ама накрая щях да съм незаменима и най-съкровените ми мечти щяха да са реалност. Особено ако вампирът е... ъ, как е на бг "сногсшибателный"? ако някой знае да ми каже, за другите - говоря за Еди...

Ох, ужас... хванах се на някакво тъпо РП... а,да, и си създадох сайт и две мои приятелки/никоя от двете не знаеше какво е РП преди да им кажа. Защо моите приятели не знаят такива елементарни и готини неща?/ ми лазят по нервите. Заслужих си го. Аз лазех по нервите на дидито мноооооого повече време. и нарушавах правила. сега си е мой ред. а, да, и тя не ми беше задължена да ми помага. докато те са ми приятелки.
ох, нужно е да уточна кои са те. едната е БФФ-то ми, единствената ми останала приятелка от 1-4. Другата е момиче, което не знаех довчера, че съществува. Всъщност, знаела съм. Някога. Бабите ни са работили заедно и живеят в един и същ квартал. Почти постоянно са се срещали и ние доста сме си играли. А сега в настоящето. Вчера случайно се срещнахме, тя отиваше да си вземе рокля за РД-то си, а аз се връщах от Иван Рилски, и двете намерихме хиляди общи интересни. И си допаднахме. И двете май сме еднакво луди. Като двяе парчета пъзел сме. Яко. Никога не съм вярвала в това, че сродните души като се видят и веднага ще си допаднат. е, вчера се убедих.

Елате, удушете ме и ще съм ви благодарна. Ето ви новата излагация, четете и се радвайте, че не сте на мое място.
Катрин, сродната душа, ме покани на РД-то си тази сутрин. И всичко щеше да е о.к. ако не беше баба ми. значи всички са с година по-малки от мен/не че ми пука особено/, а ще съм единствената, чиято баба ще ходи с нея. и единствената, чиято баба звъни на родителите на Катрин, за да им каже, че ми нямала доверие и за да разбере програмата по минути. да, на 12 и се държат с мен като бебе... защо в Канада ми имат толкова доверие, а тук сякаш съм наполовина на годините си? тва не е честно. вече и' заявих открито на баба си, че съм и' ужасно сърдите и че сега се оплаквам от нея.
въпроса е, че самата аз имах отвратителен рожден ден. и си мислех, че сега на РД-то на Катрин щях да се забавлявам сякаш беше моето.
не смятайте, че съм гаднярка за дет така открито заявих всичко на баба. просто си крих чуствата 12 години. е, няма да стане. сори, ама сега ще ви го върна тъпкано. имам най-ужасния живот. и той се разпада.

Такам, бях на РД. Но тъй като не ми се описва наново, копвам от скайпа.

---от тук го знаете---
значи партито е на едно момиче, Катрин. бабите ни са работели заедно, а и живеят на две преки една от друга. ние нали до 7 годишна възраст само при бабите си сме били, срещали сме се постоянно. и... онзиден я срещам на улицата, тя си взема рокля за РД-то, аз се връщам от старата ми къща. И тя ме кани на РД-то си, като преди това се оказва, че имаме повече общи интереси отколкото с половината ми познати и съученици.
---до тук го знаете---

партито беше край басейна. не, чакай, да започна отначало. значи в 10 се чакахме всички пред мола. после нали се разделихме на две групи, 4 деца в едната кола, 1 в другата(просто се очакваше, че ще дойдат още деца). а то колата на майка и'... мале, мале, това беше супер. покрива се махаше, а музиката майка и' наду до дупка и по целия път слушахме музика.
отиваме там, а то... нали знаеш онзи басейн край Банкя? та точно там беше. и единствения проблме беше, че баба дойде с мен. ужас, но все пак си изкарах страхотно. то не бяха скачаня с трамплина, не бяха състезания, не бяха влакчета, не бяха спускания по пързалката... не, беше си направо страхотно. и си тръгнах.... трета. първо си тръгнаха близначките, които и бяха дошли по-късно и подариха една рибка на Кати.
[18:29:15] Здрач маниячка: А, и още. имаше две момчета и май са единствените свестни момчета, които съм виждала през живота си, ама карай
и се сприятелих с другото момиче, Дани... тя чалгарка до мозъка на костите си и нали баба не знае, ние лежахме на шезлонзите, пиехме кола и слушахме музика докато баба ме карапе да съм на сушата. направо страхотно.
единствения проблем на момчетата - единия, този на 13 е супер дебел, но затова пък много мил. Другия, на 11 както всички други, някъв кльощав. и никой не е красив. мамка му. че то дори и на басейна нямаше готини момчета, иначе с Дани щахме да си обсъждаме всяко едно...
ха, не страхотно, ами направо великолепно. плюс тва РД-то ми не беше много хубаво, та днес изживях всичко заедно с Кати...


Малко се получи накъсано, но ако го съберете и ще се получи...

Луда за връзване... направо не мога да се позная, елате и ме събудете... цяло лято пролежах пред компа. на, и са слупам чалга до дупка/уж не съм слушала... абе то ни е в кръвта. някои неща се учат от родителите и това е едно от тях/ и чакам някой да ми отговори ня някое от три-четири РП-та, макар някои да са още в зародиш. Ех, направо да не повярваш. А, и пак трябва да благодаря на Крис... тя цял ден ми е оправяла форума и на, са нямам никаква работа. не бе, имам си теми за правене и подобни глупости, ама не ми се занимава. да, да, това си е моя работа. ех, много съм гадна. оф. о.к., ставам, започвам да правя теми...

ОМГ, тук се накарах да преслушам колкото се може повече чалга... мамка му, познавам повечето песни. абе всички, които до тук ги зная! ОМГ, мен уж ме пазеха... да не дава господ такива пазители, дет на няколко пъти направиха от къщата ни дискотека и надуваха чалга цяла нощ... и дето ме водят в детска, където едно от момичетата е наполовина арабка и всеки ден слушахме чалга... е**си, ако така се пази, аз съм трамвай.

Йееееееее! Успях да си върна предишния вид на сайта! Пак си е както трябва да бъдеЧ! Е, ще обсъдя дизайна с Крис, но това е чак в понеделник... чакайте, понеделник? Чакайте, днес сме 28 август, нали? Мамка му! Колко бързо тече времето! Във вторник се връщам! Мамка му, мамка му, мамка му! Дьявол из преизподней! Идиотское время! Черт вас побери!
Кхъм, съжелявам, че се наложи да прочете това. Обикновено не псувам така. За пример вземете първите ми постове. М... къде изчезна непсуващото момиче? Имам няколко време да си го върна...

Не съм писала от година тук... и сега не пиша защото искам някой да чете, хора в този форум явно не влизат от отдавна. Не, пиша, защото имам какво да кажа.
Няма да разказвам живота си през тази година. През нея се случиха прекалено много неща, че да ги изредя, прекалено много почувствах, че да го опиша в думи...
Не, сега искам просто да пиша каквото мисля...
Не ми остана повече къде да бъда себе си. Нали знаете, когато просто ти се иска да изкрещиш от прозореца едно нещо. Понякога чувството е толкова голямо... и тогава пишеш върху стената си във фейса или в описанието си в скайп... освен когато във фейса или в скайп има някой, който може да разбере какво си написал, а не трябва. А когато това е така и на двете места...
Е, на мен ми остават форумите.
Но дори и там не съм себе си. Аз съм героиня, аз нося нейната маска. Аз се преструвам, но никога не съм искрена.
За това пиша тук. Защото ми се иска да имам дневник, но никога нямам да имам достатъчно постоянство, че да започна книжен.
И така, скъпо дневниче, ето ме пак. Защото имам какво да ти кажа.
Бях мислила да не се връщам назад, но се налага. Налага да се върна на онзи съдбоносен 14 февруари. Онзи ден аз се чувствах прекрасно - празнувах този ден като всички останали. Нямах си никого, но пък самия празничен дух ме радваше. Аз не съм завистлив човек, радвам се и на чуждото щастие.
Само че повече никога чуждото щастие няма да ме радва на този ден. Ще решите, че някой ми е разбил сърцето и ще си кажете, че ще ми мине, но пък това не е така. Този ден не просто ми разбиха сърцето. Този ден умря една част от него. Завинаги. Остана една рана, която няма да заживее. Защото няма начин да върнем мъртвите, нали?
От този ден аз много се промених. Преди аз исках безсмъртие. Исках го, за да мога да даря с него семейството си и да му се наслаждавам заедно с Любовта. Но сега знам, че вечността за мен би била прекалено тежка. Аз сега не искам да живея. Безсмъртието обаче, то ме гложди. Единственото, което искам е да умра. Ако, както в мечтите ми, със семейството ми живеем в една грамадна къща и се наслаждаваме на живота... е, в сърцата на всички ни ще липсва едно парче от пъзела. Няма да го има. И всеки път, щом видя къщата, ще плача. Защото когато я строях направих едно място, което никога не ще се запълни. Никога.
Но сърцето, то лети, закача се, лети. И щом се отлкъсне от едно място то иска отново да се закачи. И тогава се случва онова, което някои наричат любов от пръв поглед. Любов към някого, който едва ли я заслужава. Но на който ти му я даваш, защото няма на кого другиго. Той пръв ти се е паднал.
Човек често се влюбва и отвлюбва така. Всеки път, щом сърцето на един човек се откачи то болката е непоносима и всичко, което искаме е да я утешим.
Проблема е, че има рани, които не се зашиват. Рани, които просто не могат да станат по-дълбоки. Когато онова случайно момче ми каза, че не ми харесва... приех го с усмивка. Вече бях прекалено наранена, че да се нараня още. Сърцето ми вече кървеше. Една рана... тя не беше нищо. Няколко дни тъга, но това е. В крайна сметка това не е истинската любов, а просто едно временно увлечение, което идва и си отива, тъй като сърцето ви го търси.
Времето... ето истинския лек. Той, естествено, никога няма да зашие раните ви. Просто с времето кръвта ще се изцеди, ще остане прекалено малко. Толкова, че един ден ще се сещате с усмивка за този човек. Тъжна, но все пак усмивка. И никой няма да знае защо примерно тази тъжна усмивка се появява всеки път, щом играете шах или попаднете на футбол. Защо тя е там когато слушате Уака-уака на Шакира. Само вие, но това ще ви стига. Сълзите ще напират, но няма да излязат. Кръв в раната ще има прекалено малко.
Понякога имаме чувството, че кръвта няма да свърши. Но все пак... след година, две, три... все някога ще остане прекалено малко. И в зависимост от това кого су загубил и на колко си, ти ще продължиш живота си или...
или няма.
Аз ще го продължа, естествено. Аз съм само на 13, живота е пред мен. Чудесен пример за това е мама. Тя е губила повече от мен, но сега е щастлива, стига да не засягаш определени теми. Тогава спомените пак излизат.
Но някои хора няма да продължат. Например пра-дядо. Естествено, той има другия си син, внуци, снахи... но... той вече е губил прекалено много. И е останал прекалено самотен.
Или баба. Тя успява да забрави щом ние сме до нея. Но сега вуйчо ще замине за Брюксел, ние сме в Канада... и тя ще остане сама. Какво ще я държи?
А сега ставам, нямам повече желание да пиша. Дойдох тук, за да кажа едно, но накрая казах съвсем друго, по-важно. Стана ми по-леко... Значи съм добре.